Не знам френските учени до къде са стигнали с пробива си в лечението на рак, без да се налага да ти отварят черепа. Не знам какъв е процентът на оживяващите след химиотерапия. Знам само, че като прочетох за страничните ефекти от нея ми се изправи косата. Пожелавам си никога да не ми се налага да науча по-отблизо как стоят нещата.

Когато преди 3 месеца откриха рак на черния ѝ дроб, се оказа, че вече метастазите са твърде много. За тези 3 месеца успях да я видя само веднъж – отслабнала ужасно, с ходила придобили размер 3 пъти над нормалния. Кашляше, не можеше да се храни.

Дни и седмици наред да не можеш да се храниш, ходиш, да изпитваш болка при всяко вдишване. Да си пожелаваш смъртта всеки ден (може би и много по-често)… Знам ли… евтаназията може би не е чак толкова лоша идея.

Знам, че сълзите, които изплаках, когато научих за болестта бяха от безсилие. Затова, че нещо толкова ужасно се случва с, човек който толкова много обичам и нищо не може да се направи. Май тогава за първи път в живота си осъзнах, че оптимизма не е панацея има неща в живота, които колкото и да искаш можеш да промениш.
А сълзите, които се стичаха по бузите ми в тихо в петък в офиса и на пейката в градинката до офиса след работа, може би бяха по-скоро егоистични. В офиса слушах спокойна музика, четях документация и си мислех, че повече никога няма да позвъня с бодра усмивка на съседната врата с кутия сладолед в ръка, никога няма пием заедно кафе с препечени филийки в неделя сутрин. Когато изляза на терасата на слънце, няма да има кой да ми се покаже от съседния апартамент да ми каже “Здравей, Ивче” и още куп други неща…
Живееш ли 20 години врата до врата с такъв прекрасен човек, можеш да го обикнеш повече, от близък роднина.

Не знам какво се случва с хората след смъртта. В последните години вярата ми дали и какво точно има там горе се промени доста. Единственото, което знам със сигурност е, че каквото и да е последвало след смъртта ѝ, със сигурност не е по-лошо от това, което ѝ се случваше през последните 3 месеца от живота ѝ.

RIP

3 Responses to “…”

  1. Тази събота бях на помен на близък мой човек, който почина преди година от рак. В последния един месец от живота си не можеше да пие, яде, говори… Мисля, че отиде на по-добро място! Но болката от това как си отиде от този свят с молещи за помощ очи няма да ме напусне никога. Молещи, но аз не можех да му помогна… това е най-лошото!

  2. Скоро за първи път изпратих близък и много обичан човек на това по-добро местенце… Дори не успях да видя молещите очи и устните, които накрая дори не са се отваряли :( Едни гаснат пред очите на близки и приятели, други сами в болничната стая. Кое е по-тежко, не знам. Но невъзможността да помогнеш… тя е страшна.

  3. Много съжалявам. Една от най-скъпите ми приятелки почина от рак, наскоро научих затова, защото приятелката беше от Щатите и никога не сме е виждали (което не ни пречеше да сме по-близки, отколкото с повечето хора, които съм виждала). Благодарна съм, че се намери кой да ми съобщи за смъртта й, защото аз нямах сили да я обявя за мъртва, макар да не ми беше писала от няколко месеца. Но докато можеше, ми пишеше, милата. Дори веднъж ми прати снимки с голата си глава и се учудих американците колко човеколюбиви могат да бъдат дори и с химиотерапията – момичето си имаше и бузки, и цвят на тях. И ако не си беше признала, че е болна, когато вече е било твърде късно и е имала метастази навсякъде, може би щяха да я спасят… Знам ли.

    Но определено ми направиха впечатление американските методи за прилагане на химиотерапия – няколко дена, после примерно седмица почивка, после пак няколко дена, така че организмът да може да се възстановява поне отчасти. А тук химиотерапията просто унищожава човека и той умира често от нея, а не от самия рак.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Spam Protection by WP-SpamFree

© 2013 iffi Suffusion theme by Sayontan Sinha