Решението на дилемата е много по-кардинално от катеренето по музикални стълбици. Всеки човек си има слабо място или слаби места и задължително някаква форма на изкривяване. Колкото повече напредва в развитието си, толкова по-малко изкуствени прегради поставя между себе си и света. И докато в момента социалните стереотипи могат и да обуславят модел, който има нещо общо с описаният в link #1, основната цел би следвало да бъде не метод за обяснение или експлоатация на модела, а по-скоро начин да се измъкнем от омагьосания кръг. Според тази теория няма никакъв проблем и този вид поведение е едва ли не естествено. Според мен следването на този вид поведение без да задаваме ключовият въпрос “защо бе?” по същество е отказ от … ох, както и да е, няма значение.

Та странно ми е как социално-сексуалните теории никога не се опитват да обяснят ТОВА. Лесно е да наблюдаваш отраженията с гръб към входа на пещерата, но съвсем друго е да се обърнеш и да видиш онова, което хвърля сянка. Или дори да излезеш и да видиш какво хвърля светлина.