
Много, много, много, много обичам приказки. Като малка постоянно карах големите да ми четат приказки и в крайна сметка ги научавах наизуст и си ги декламирах сама след това. И имах приказки на касетки и на плочи. Стоях си сама на пода, максимално близо до тонколоната на грамофона и ги слушах. А колко бях щастлива, когато една коледа ми подариха плоча с “Пепеляшка”…
Имах около десетина плочи, а при баба и дядо на Сопот имаше още много. Не ми даваха да си ги нося в Габрово и затова много обичах да ходя там и да слушам всички плочи, които имаха (които бяха много повече от моите). Да не говорим, че грамофонът там беше много як – с радио и с едни бели големи копчета и две големи врътки, приличаше ми на нещо средно между пиано и компютър и много обичах да щракам копчетата.
От всички приказки най-много обичах плочите с тези на Шехерезада (преди няколко години като разбрах, че такава историческа личност не е съществувала, ми стана много тъпо). Май “Абаносовият кон” може да се каже, че ми беше любима. С времето грамофонът и касетофонът вкъщи се повредиха и наскоро започнах да се замислям колко малко, от тези приказки които съм слушала, помня.
Снощи преди да задремя реших да видя какво ново има в twitter (пристрастена съм, знам, няма спасение за мен вече :) ) и попаднах на линк, който Све беше пуснала към детски приказки. Ухаааа, всички приказки, които някога съм слушала, абсолютно всяка една която можеше да ми хрумне, я има там. Дори и такива, които съм забравила, че някога съм ги имала. И още много други, които не бях чувала. Направо се просълзих от кеф, изслушах “Дядо и ряпа” и си пуснах “Абаносовият кон”. Заспала съм някъде още в началото, но довечера имам намерение да изслушам и нея и “Аладин и вълшебната лампа”, и “Том Сойер”, и “Без Дом”, и “Д-р Дулитъл”, и “Котаракът в/с чизми”( помня как във 2ри клас имахме егати спора със съучениците, дали котаракът е “В” чизми или “С” чизми :-) )… Е едва ли ще мога всичките да ги изслушам за една вечер, ама с две думи не мога да си намеря място от радост :-)
Све, много те обичам, обещавам следващия път като се видим да те черпя, каквото и колкото искаш :-)
Доста често съм чувала някой да употребява “и това е изключението, което потвърждава правилото”. Леко странно звучи, нали? По принцип го оставям да ми мине покрай ушите като някакъв идиом и въобще не му обръщам внимание. Днес обаче като си отворих google reader-a и се зачетох в 
Вчера – 7 и нещо вечерта (по това време на годината вече е тъмно, особено след смяната на времето), се бях запътила twitter-ската бира. Вървя си аз покрай Св. Неделя, знаейки, че на ъгъла на Шератон, откъм ЦУМ, ме чака Канев да ходим заедно към мястото на бирата. На ъгъла на църквата някакъв, човек седнал там ми подвиква и ми маха. Понеже е тъмно се загледах – дали не е някой познат и спирам да видя какво иска. Той продължава да ми маха да се приближа, чудя се дали не го познавам все пак… мне, определено не помня да съм го срещала… дали пък не иска да ме пита колко е часа… продължавам да стоя и да го гледам тъпо, а той ми продължава да маха да се приближа. Аз обаче упорито стоя на 2-3 метра и питам:















Последни коментари