Имам си вече picasa web albim. Има още малко да се пипнат някои неща, но и сега си е в приличен вид.
Най-готиното е, че могат да се слагат коментари към снимките и си има notifications, когато например някой ми е постнал коментар към снимка или пък, когато някой приятел, чийто албум съм си добавила във favourites е upload-нал нови снимки (много се радвам на коментари, както в блога, така и в web album-a…).
Чувствам се много доволно, досега не виждах смисъл човек да си прави Online album, обаче сега ме е обхванал такъв ентусазъм, че ако можеше, всичките снимки щях да си upload-на.
Е, засега са само 4 албумчета – My Best(най-добрите снимки, които аз съм правила), Narcissism (мои снимки), My Favourites (любимите ми снимки, които обаче не са правени от мене) и My Friends & I (снимки си приятелите ми. Уви не можах да си открия снимка с Панайот, но това е поправимо :) ).

(Време за реклама:) С новата Picasa uploadvaneto на снимки в web album-ите става буквално с 1 кликване. Дори автоматично си ги resize-ва… Аз като един абсолютен google fan, не мога да не им се зарадвам на перфектно свършената работа :)

Кофти се получи така, че от страшно много време не мога да се хвана да напиша нещо в блога. А толкова много неща ми се искаше да опиша.Общо взето в последно време откривам много неща за себе си, не знам дали сега ще се сетя всичко, което съм искала да пиша, но….
Ето част от един draft, който щях да постна преди 2 седмици, ако го бях довършила…
“Тъй като все по-рядко се прибирам в Габрово, се чувствам много странно, когато Мошито ми разказва за нещата , които я вълнуват. Веднага в главата ми нахлуват спомени за това какво аз съм правила на нейната възраст и в ситуациите, които тя ми описва. Въпреки, че сме с доста различни характери и темпераменти, явно минаваме по подобни пътища в някои отношения. Имам усещането, че в някои моменти се връщам няколко години назад, напълно разбирам всичко, което преживява. Малко е трудно да даваш съвети на тийнейджър, но аз се опитвам да дам всичко от себе си. Малко трудно ми е да и обясня защо нещата, които тя прави сега са нормални наистина да ги прави сега, а не като стане на 25 например. На 16 (почти 17 дори) човек се стреми да открие кой е и затова всичко ти се случва високоскоростно.
Сега си седя на стола слушам playlist, който не съм слушала от години и си мисля за неща, които също са ми се случвали преди години.
Неща, които чувствам едновременно близки и далечни. Далечни, понеже тогава бях съвсем друг човек, а близки, защото сега повечето от тях се случват отново, но със значителни модификации. Нали в една песен на Руши се пееше “Всичко се връща”… отвратителна песен между другото, но има известна истина в нея… зависи от каква гледна точка виждаш нещата обаче.”

и т.н… когато писах това, бях в малко носталгично и (не мога да намеря подходящата дума) настроение. Открих в себе си неща, които никога не съм вярвала, че може да съществуват в мене. И в следствие на това ходех като блъсната от трактор 4-5 дена. За потресаващото беше, не събитията, които провокираха целия този срив във мене (което на много хора би им се сторило странно), а самото откритие, че в мене съществуват неща, които с години съм била убедена, че в мене ги няма. Да откриеш, че си мамил заблуждавал себе си е много по-травмиращо отколкото да откриеш, че те е е предал друг човек(второто слава Богу, само веднъж ми се е случвало).

Толкова приятна сутрин като днешната отдавна не съм имала… чувствам се наистина у дома Имам си място да си направя кафе (Jacobs Monarch мляно, приготвено в кафеварка, със сметана и в чашката ми Tchibo – на Tchibo може да им е гадно кафето, ама поне хубави чашки правят), да си се разхождам с него от стая в стая по гащи (олях си пижамата с кафе…) имам си в едната стая компютър с интернет, в другата ТВ и маса (дори 2 маси за ядене). Както каза Ани снощи: “Иве, ти кога си яла на маса в 411…” ми така си е… през тези 2 години в общежитието нямаше много място къде да седнеш като бял човек да хапнеш или да си изпиеш кафето…
А днес ми е първия ден от седмици насам, когато спя до обяд…
Колко малко му трябва на човек за да е щастлив… :)

Снощи гледах “Сиянието“. Ако трябва да опиша впечатлението си от филма с 1 дума, тя ще е: уаау. Никога не съм мислила, че при такива странични обстоятелства толкова ще ми хареса филм. Имах адски много първоначални причини да остана разочарована.
I. Филмът е по книга, която съм чела(при това на стивън кинг), на един дъх. Като цяло съм адски придирчива към филмите правени по книги. Въпреки, че винаги осъзнавам, че филма няма как да е 1-1 с книгата и да пресъздаде всички детайли от нея, в повечето случаи оставам разочарована от това колко много съществени за историята неща изпускат във филмите.
II. Имах големи очаквания. В огромен процент от случаите, когато имам някакви очаквания към филм, естествено се оакзва, че режисьора има различно, от моето, виждане за нещата и съответно колкото и да е хубав филма, като не е съм видяла това, което очаквам, ми остава някакв празнина.
III. Филмът е от 1980. Аз не съм особен почитател на стари филми. Има си наистина някои дребни дефекти, които в съвременен филм никога не биха се появили.
IV. Всички много го хвалят, иам висок рейтинг в IMDB и е с Джак Никълсън, а режисьор е Стенли Кубрик. Хах, това не че би било причина да не харесам филма, а просто вдига летвата на очакванията ми още по-високо и в такива случаи, падането на филма е още по ясно осезаемо.

Но, ей го, НА!
Въпреки всичките тези неща. Въпреки, че филма наистина не е 1-1 с книгата, дори свършва малко по-различно. Въпреки, е са пропуснати част от много малки, но важни детайли от нея. Въпреки, че докато четох книгата нито главните герои си представях така, нито сцените ги виждах така във въображението си. И въпреки, че едно мсто дори се вижда сякната на хеликоптера, от който снимат пейзажа, въпреки на няколкото плоски моменти в сценария… и въпреки всички други неща, които биха ме разочаровали в друг филм, този направо ми взе ума. Начинът, по който беше показана историята ме изуми, актьорската игра, присъствието, режиьорското изптълнение… Особено сцената, когато Джак Торънс е затворен в килера, подпрял се е на вратата и камерата го снима отдолу – много оригинално хрумване, страхотна игра на Джак Никълсън. И детето как играеше само… жалко, че после никаква кариера не е развило.
Значи можело все пак… нито едно мое очакване да не се сбъдне… всичко да е абсолютно различно и пак да ме грабне толкова, колкото никой друг филм не го е правил скоро. Уж имало едни от най-ужасните и гнусни цени в историята на киното… и това не се оказа вярно… къде го видяха пък това… има си сцени нормални за жанра… истинския ужас е по-скоро психологически…
Така го прехвалих този филм… все пак трябва да отбележа, че задължително трябва да се гледа на тъмно и човек трябва да се възможно по-сам и да има добро озвучаване… ако се гледа на светло, едва ли ще изглежда нещо повече от тъп, евтин психарски филм(възможно е и да греша)

Ех, отдавна все се каня да пиша, толкова много неща исках да напиша, че вече започнах да ги забравям, а и вече няма смисъл да ги пиша всичките. Тия хора във ФМИ са се смахнали. Текущ контрол, лекции, простотии… а сега вече си имам и интернет в квартирата. Не усещам как закисвам там до 1-2 часа посред нощ и сутрин ми е доста трудно да се събудя. В последните дни сънувам всяка нощ и то все някакви ненормални сънища. Не са кошмари,макар че ако друг човек ги сънува сигурно за него биха били кошмари, но аз не ги чувствам така. Все едно си сънувам нормални сънища, но все пак сутрин си чувствам съзнанието не напълно отпочинало :(

Направихме си блог с колегите от групата където да постваме инфо за всякакви глупости свързани си тази учебна година. Засега май само аз си поствам и по мои наблюдения, хората не са изгорели от нетусиазъм да помагат :( тъжно е, че все трябва да ги юркам и разпитвам да събирам инфото и да поствам. Тези, които не ходят на лекции няма как да постват свежа информация, а тези които ходят на практика си знаят цялата информация и блога не им е от кой знае каква полза… както е тръгнало ще западне много скоро :( а идеята беше толкова хубава… уви, имплементацията не е много успешна(надявам се нещата да се променят).

Този weekend, се нанесохме в новата квартира. Тя е в блока, където миналата година живееше Любо в Стрелбище(колко е малък света). Преди е било зъболекарски кабинет. Намира се на 0 етаж, даже не влизаш във входа. Малко е като да живееш на улицата, но на мен си ми харесва, понеже е нещо различно, до сега винаги съм живяла по последните етажи на блоковете и сега “на земята” усещането е доста странно. Засега е голяма кочина, всичко е просто струпано по стаите. Имаме 2 легла и Миро има надуваем легло.
Още не се знае кой къде ще спи, но поне си имаме вече “дом”, та макар и временен :)

© 2013 iffi Suffusion theme by Sayontan Sinha